При разговора с пациента и прегледа се търсят „уликите“ на базата, на които дерматологът ще може да постави диагнозата.
Установяването на диагнозата се основава на три основни критерия:
- Типични лезии, т.е. дълбоко разположени възли (слепи циреи) и/или фиброза.
- Типични локализации, напр. подмишница, седалище и слабини.
- Рецидиви и хронифициране.
Нещата изглеждат лесни и ясни, но не бива да се забравя, че HS е един от компонентите на фоликуларната оклузионна тетрада и триада. Това предполага при прегледа целенасочено да бъдат търсени данни за конглобатно акне, дисекиращ целулит на скалпа и пилонидален синус.
Ако има съответни данни, е важно да се потърсят свързани с HS болести и в такива случаи се налага консултативна оценка от други тесни специалисти или съответни инструментални и лабораторни изследвания. Например, консултация с гастроентеролог за изключване на болест на Крон, генни мутации при HS, съчетан със синдроми, оценка от ендокринолог ако има данни за метаболитен синдром или ревматолог при наличие на спондилоартропатия.
Поради възможността за съчетаване на HS с гангренозна пиодерма или болест на Даулинг-Дегос, понякога се налага да се направи кожна биопсия от насочващите към такива заболявания обривни елементи за да се потвърди съответната диагноза.
След поставяне на диагнозата може да се използва системата за стадиране по Хърли.
КАКВО НАУЧИХМЕ
- Поставянето на диагнозата HS се базира на три основни критерия, които включват локализация на обрива, характерен вид на лезиите и хроничен ход на болестта.
- Обичайно не са необходими допълнителни изследвания, дори и кожна биопсия, тъй като към момента не съществува параклиничен маркер, който да е абсолютно специфичен за това заболяване.
- На базата на данните от анамнезата и прегледа, обаче, дерматологът може да се насочи към съществуващи заедно с HS болести и ще назначи съответните изследвания.
- От практическа гледна точка, след поставяне на диагнозата, е важно да се направи стадиране на всеки отделен случай с цел да се определи най-подходящата терапия.
- Най-често в клиничната практика се използва системата за стадиране по Хърли.
