В историята на името гноен хидраденит като „червена нишка“ се преплита идеята, че болестта първично засяга апокринните потни жлези.

Може би най-трайно въздействие за това е оказал експериментът на Шели и Кан от 1955 година (1). Той е направен при 12 доброволци и се е състоял в следното:

  • Кожата на подмишниците (аксиларна гънка) е епилирана (обръснати са космите);
  • В едната аксила е приложен перфориран пластир с беладона - алкалоидите на беладона са отровни съставки на растението Atropa belladonna, наричано смъртоносна нощенка. Те водят до локална антихолинергична токсичност и потискат отделянето на пот от потните жлези.
  • Другата аксила служи като контролно място.
  • Една седмица по-късно са взети кожни проби чрез биопсия и те са подложени на хистологично изследване.

При трима от доброволците е отчетено развитие на възпалителен процес, който наподобява клинично гноен хидраденит. Хистологично е установено запушване на апокринните жлези и възпаление. Авторите установяват, освен това, че съседните жлези, на които каналът не е запушен, са напълно нормални. От този експеримент тръгва становището, че гнойният хидраденит е бактериална инфекция на запушена апокринна жлеза, като бактериите вероятно произхождат от нормалната кожна флора.

Безусловно ли е приет експериментът на Шели и Кан?

Може би първият, който още през 1957 година, критикува т.нар. експериментален модел на гнойния хидраденит е американският дерматолог Тибор Бенедек. Той счита, че представеният експеримент няма нищо общо със спонтанно развитата болест както клинично, така и хистологично. Но в същото време Бенедек допуска хипотезата, че при гноен хидраденит става въпрос за настъпила по кръвен път свръхчувствителност към бактериална инфекция (2).

Години по-късно, моделът „експерименталният хидраденит“ е критикуван от хистопатолози. Те правят ретроспективен анализ на биопсичните проби от 12-те доброволци в експеримента на Шели и Кан и отбелязват редица проблеми:

  • При 10 от 12 от пробите има тапицирани с епител кистички в дермата, които съдържат косми, затова може да се допусне, че причина за възпалението е отстраняването на космите преди експеримента.
  • В само 4 от 12-те проби, авторите установяват възпаление на апокринните жлези.

Заключението е, че облицованите с епител структури, които вероятно представляват променени космени фоликули, са по-постоянна характеристика при гнойния хидраденит, а не възпалението на апокринните жлези, което изглежда е вторичен феномен.

Правени ли са други подобни проучвания?

През 1995 година е публикувано едно обширно проучване върху хистологичната находка при гноен хидраденит (3). Авторите изследват 118 проби от кожа на 110 пациенти с гноен хидраденит. Установяват, че при всички проби има стесняване на космения фоликул и то независимо от това каква е давността на болестта (от няколко месеца до десетки години). Във всички случаи има и възпаление или деструкция на апокринните потни жлези, но апоекринните жлези, които отделят секрета си не в космения фоликул, а на повърхността на кожата не са възпалени.

Това проучване дава ясно доказателство, че не апокринната жлеза е първично засегнатата структура при гнойния хидраденит и става въпрос за възпаление на космения фоликул и вторично увреждане на жлезата.  

Следват редица хистологични проучвания, които също потвърждават тезата за първично засягане на сокмения фоликул и вторично засягане на апокринните жлези (5).

Така идеята, че апокринната потна жлеза е първичното място на патологичния процес е изоставена и се налага мнението, че увреждането на потните жлези настъпва едва след „спукване“ на разширения космен фоликул, наслагва се бактериална инфекция и възпалението се разпростира в околната тъкан (6).

Литература

  1. Shelley WB, Cahn MM. The pathogenesis of hidradenitis suppurativa in man. Arch Dermatol (1955)М; 72: 562–565.
  2. Benedek T. Hidradenitis suppurativa. Its etiology, pathogenesis and specific vaccine therapy. Acta Dermatovenereol (1957); 37: 1–47.
  3. Yu CC, Cook MG. Hidradenitis suppurativa: a disease of follicular epithelium, rather than apocrine glands. Br J Dermatol. (1990); 122(6): 763-9.
  4. Attanoos RL, Appleton MAC, Douglas-Jones AG. The pathogenesis of hidradenitis suppurativa: acloser look at apocrine and apoeccrine glands. Br J Dermatol (1995); 133:.254–258.
  5. Sellheyer K, Krahl D. “Hidradenitis suppurativa“ is acne inversa! An appeal to (finally) abandon a misnomer. Int J Dermatol (2004); 44: 535-540.
  6. Plewig G, Kligman AM. Acne inversa. In: Plewig G, Kligman AM, eds. Acne and Rosacea, 2nd edn. Berlin: Springer, 1993; 284–289.
Следваща статия: История на името на болестта
Сподели:
История